БНР Интервю –> ТУК
ПРИКАЗКИТЕ НА КЕЙТИ | За пръв път в България | реж. М. Биаджини
Една продукция на Fondazione Teatro della Toscana / Workcenter of Jerzy Grotowski and Thomas Richards
ПРИКАЗКИТЕ НА КЕЙТИ
С Агнешка Казимиерска (Полша)
Режисьор Марио Биаджини (Италия)
*Със субтитри на български
Театрално представление
С традиционни полски песни
ВЗЕМИ СВОЯ ОНЛАЙН БИЛЕТ –> ТУК
„Приказките на Кейти“ е историята на една жена и нейният любовник, който след ужасно събитие я оставя с обещание да се върне един ден. Това е историята на една градина с овощни дървета от череши.Кейти, заедно с няколко чуждестранни слуги, живее защитена в градината си, под сянката на нейните черешови дървета, мълчаливи свидетели на нейния живот и история. Всеки ден Кейти приема посетители, защото всеки момент може да доведе връщането на този, който замина, затова Кейти продължава да се държи в готовност. С нейните истории и мълчание, Кейти ни разказва за копнеж, чакане, тя ни разкрива онова, което е неизказано. Тя, която чака, е самата тя на пътешествие, застанала мълчаливо на пътя на живота си в ярки рамки, в центъра на градината си под сянката на черешовите дървета, пълни със спомени. Една жена, стояща пред Историята, изправена пред собствените си светлини и нейните собствени сенки, на кръстопътя на миналото и бъдещето. Неизказаният копнеж на Кейти, който самата тя олицетворява, ни кани да разсъждаваме върху мястото, на което принадлежим, и да се отворим за безсловесен въпрос за ролята на нашата съвест в оглушителния поток от събития и в объркания вихър от копнежи, които ни съпровождат на всяка крачка.„Приказките на Кейти е сложна и многопластова среща с Кейти – момиче, чийто житейски опит и съдба са капсулирани в песните. Но Кейти (на полски: Kasia) също е името на тълпа. Традиционно се използва в полските народни песни, поезия и приказки като име на женски герой. Следователно, срещата с Кейти е среща с хиляди жени, чиито преживявания са били изключени и премълчавани от героичните истории, написани и преразказани от мъже. Да се срещнем с тях чрез и в песента означава да им върнем гласовете, позволявайки ни да ги чуем.”
Проф. Дариуш Косински, Ягелонски университет, Краков
„… като че ли, любимият, когото Кейти чака, не е точно мъжът, който си отиде един ден, а е свръхчовешкото ‘ехо’ от извикано присъствие, в очакване на което Кейти прекарва дните си. Така, пакетът от нейните писма, в определен момент придобива стойността на свещено писание, което очаква да бъде завършено; както и любовните думи на момичето – думи, хвърлени в празнотата, в очакване на нещо, което изпълва с божествено прозаичното ежедневие, в което тя живее. В крайна сметка това, което скача в очите, отвъд всичко, е радостта, която прониква и понякога избухва от стройното тяло на актрисата. Как може такова чисто чувство да извира от тялото на актьора, от вътрешността му, по такъв пружиниращ начин? Въпросът е основно ключът към разбирането на особеностите на работата на Работния център (На Йежи Гротовски и Т. Ричардс). Работа, която от средата на 80-те навлиза ъндърграунд в театъра като древно и почти езотерично течение, което периодично се появява на публични репетиции. След смъртта на Гротовски през 1999 г., преките наследници на полския майстор, американецът Томас Ричардс и асоциираният директор, италианецът Марио Биаджини, управляват дейността съответно по две линии: с Екипът за Фокусирани изследвания “Изкуството като превозно средство” и “Отворена програма”. Става въпрос за изследване около водеща идея: тази за „изкуството като превозно средство“, както Гротовски определи последната фаза от своето творчество. Фаза, в която преминава цялата ангажираност на актьора, наред с други неща, към ежедневната практика на поредица от древни песни, принадлежащи към най-разнообразни популярни традиции, но преди всичко ‘хаитянски’: връзката между пеенето и появата на дълбоко разслоени чувства в нечия собствена биография, до достигане на “аз”-личното ниво, фина област на човека, където от пъргавия блясък на невероятно гъвкави тела сякаш се появява нещо необяснимо, възприемано от наблюдателя като поток от дълбока радост. В крайна сметка, за “Изкуството като средство” може да се каже, че е перформативно изкуство, което функционира като вид „актьорска йога“ (да използваме израза на Франко Руфини относно Обучението). Може би това е нещо подобно на това, което преживява поетът Алън Гинсбърг, когато заявява в интервю от 1966 г.: „Единственият начин, по който можем да се спасим, е като пеем… Ние пеем, или пеем молитви, или мантри, докато стигнем до състояние на екстаз и разбиране и блаженство прелива от тялото”. Сега не знаем дали това е, което чувстват изпълнителите, нито дали съпоставянето с Ананда от индуистките писания и Гинсбърг е подходяща, но радостта тук, на сцената, е осезаема. И не е нещо, което е „подкрепено“ от представлението, актьорска настройка; не, усещането е точно за нещо, което възниква отвътре, също в резултат на строга ежедневна дисциплина, може да се каже за театрална „садхана“ (санскрит: духовна практика). Така представлението е като дълбок и възхитителен вътрешен танц, инервиран от песни, който блести в тялото.”
Из рецензията на Франко Акуавива/ By Franco Acquaviva
Агнешка Казимиерска, дългогодишен асистент и актриса в реномирания международен център за театрални изследвания „Работен център на Й. Гротовски и Т. Ричардс“, 2007-2021, ще проведе от 28.05-30.05 тридневен интензивен Уъркшоп (Музикален и Актьорски), за който можеш да Кандидатстваш до 20 май!
За повече информация как и къде да го направиш (30% отстъпка на всички Пасове за студенти от сферата на изкуствата)
–> Уъркшоп ЗВУКОИЗВЛИЧАНЕ и ВЪТРЕШНИ ПЕРСОНАЖИ
–> Отворена Покана | Интензивен Актьорски и Музикален Уъркшоп с гост актрисата А. Казимиерска
*Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria по програма Едногодишен Грант, част от проект Мултикулт 2022, в партньорство с Топлоцентрала
